Питам: Какво е Интуиция?
Вътрешен глас...
Някакво чувство, може би шесто...
Някакво знание, което не може да бъде обяснено…
До вчера си мислех, че интуицията наистина е вътрешен глас, но сякаш очаквах този глас да крещи толкова силно, че да заглушава останалите хиляди гласове в главата ми, изискващи своето внимание. Мислех, че ако този глас е моята интуиция, няма как да не го разпозная, няма как да не го чуя и даже с охота ще последвам напътствията му без да се замисля.
Мислех си, че интуицията е вътрешно чувство в тялото, което ме предупреждава, предпазва, закриля. Усещане, което ми подсказва какво решение да взема в дадена напрегната ситуация – дали да завия наляво или надясно. Да избера тази къща, този човек, този път… Но дали усещам интуицията си или имам киселини, наболяват ме бъбреците или пък съм в месечен цикъл?
Интуицията може да е реален човек, който те хваща за ръка и те води в посоката, дадена ти от Вселената.
За знанието не съм разсъждавала до този момент. Но явно някои хора я обясняват и по този начин. И сигурно има защо.
А дали не е пък натрупан опит?
Да бъдем реалисти. Кои възрастови групи говорят за интуицията въобще? Тези над 25-30? Кое дете ще си помисли да разсъждава по този въпрос? Децата просто се забавляват и гледат как да стоят далеч от света на възрастните възможно най-дълго.
От тази "статистика" можем да заключим само, че до определена възраст ние трупаме жизнен опит от повторяеми ситуации, на базата на които формираме причинно-следствени усещания, реакции и изводи за околната ни среда. И когато на двадесет и няколко години някоя от тези ситуации пак ни се случи, у нас автоматично се проявява "отговорът".
И така знаем – този човек ни се усмихва, но не е искрен и затова няма да сключа сделка с него.
Или пък предусещаме пътен инцидент и завиваме в другата посока.
Независимо дали е опит, знание, усещане или глас, тя винаги ни води в най-добрата за нас посока за момента!
И тук идва въпросът:
Как разпознаваме Интуицията в забързаното си ежедневие?
Колко често сме я чували, усещали, но секунда по-късно логиката взема превес и егото встъпва във владенията си. Започваме да разсъждаваме, да излагаме доводи, да претегляме плюсове и минуси. "Ако направя това, ще стане така или иначе…" И започваме с хилядите нови мисли, които заглушават гласа на интуицията ни. И отново в порочния кръг. Подвластни на страховете си, на телевизионните реклами, на хората около нас, на кармата, съдбата и какво ли още не.
Тук си задавам въпроса:
Ами ако е интуиция, не трябва ли нещата да стават някак естествено?
Как въобще имаме време да разсъждаваме по въпроси като "за" или "против", ако интуицията вече е стъпила на сцената?
Не може да сме толкова заспали, че да не разпознаем лекотата, с която ни води.
Не може да сме толкова слепи за знаците, които поставя на пътя ни.
Не може да сме толкова глухи за стартовия сигнал.
Не може да сме толкова безчувствени, че да не различим любовта от болката…
Еми, явно може.
Толкова здраво сме стъпили в блатото на технологични удобства, на материални нужди, на данък обществено мнение и нуждата да се покажем, че дори не викаме за помощ. Добре, няма да генерализирам и етикирам всички, но фактите са си факти. Да не се отклонявам, че тук много ще затъна…
Истината е, че веднъж чули как звучи нашата интуиция, тя все по-често ще ни говори и ще идва при нас.
Аз не бих казала, че съм я ползвала досега. Наричала съм я късмет и добро стечение на обстоятелствата.
Слушам разни YouTube видеа за нейното съществуване и проявление, но все търсех качествени доказателства за присъствието ѝ в моя живот. Наричах вълшебство това, за което хората разказват и ми се струваше много нелесна задачка да я разпозная в моя свят, в моето жужащо ежедневие.
Аз искам конкретика, яснота, да съм сигурна… Но си дадох сметка, че и неонови табели да светят срещу нас, ние ако гледаме в обратната посока или просто не сме дорасли, за да ги видим, то няма как да ги забележим.
Всичко с времето си!
Това, което наскоро мина през мен като осъзнаване и успях да го погледна отстрани, беше решение – нетрадиционно, различно от обикновеното, без размисъл и анализ.
Пада се работен ден, вкъщи всички спят, освен аз и дъщеря ми. Обикновено аз извеждам кучето на сутрешна разходка, но този път замотах с мои си неща и не ми остана време да го изведа. Дъщерята пък въобще няма в графика си такава задачка. Синът спи до обяд, става в последния момент и излиза с приятели. И се оказва, че никой от тримани не е успял да намери 5 минутки за Плюшения член на семейството.
Точно в този ден на работа имам само половин час почивка, но така се случва, че първият ни пациент следобед отменя часа си и се оказва, че ще имам цял час почивка. Стечение на обстоятелствата
И веднага взех решение – връщам се, за да изведа Плюшения и ще обядвам вкъщи.
Решение без никаква друга мисъл, без анализ на ситуацията, без притеснения и “Ами ако”. Простота, спокойствие, увереност в това, което правя.
Поглеждайки случката отстрани, приех, че интуицията (за мен) не е глас, не е усещане, не е дори знание.
Интуицията беше действие, беше импулс, нещо като “трябва”, но с друга дума, която не мога да измисля сега.
Това беше нещо безкористно, без очаквания, без усложнения в ежедневието ми, напротив – точно обратното – лекота.
В обедната си почивка направих нещо различно – бях на чист въздух, разходих се без мисли за графици, без да гледам колко е часът, без “трябва да…”.
Свобода на ума, спокойствие на сърцето.
Може би интуицията не е в това, което чуваме или усещаме, а в това, което просто правим, без да се замисляме, без да се съмняваме, без да се борим и преговаряме със себе си! Може би интуицията е онзи тих избор, който идва с лекотата на душата!
Add comment
Comments